Revision 5488374 of "Произход на кучетата" on bgwiki

{{Обработка|форматиране}}

<p> Връщайки се назад във времето, сме свидетели на незатихваща до днес полемичност за произхода на домашното куче — Canis Familiaris.
 Изхождайки от външните му прилики с някои други представители на сем. Canidae ([[вълк|вълци]], [[койот|койоти]], [[чакал|чакали]], [[лисица|лисици]]) учените предполагат, че всички са негови прадеди. В своите съчинения [[Аристотел]] (384-332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата "[[тигър]]" е заменена с израза "някакви едри зверове, приличащи на тигри".</p><p>
 През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред [[Британско кралско научно дружество|Лондонското кралско дружество]] на тема: "Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид".</p><p>
 Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е [[Сент Илер]] (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 - 1861)  в своята публикация от 1861 г. "Acclimatation et domestication des animaux utiles".</p><p>
 През 1901 г. [[Щудер]] (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus.</p><p>
      Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от [[Дар]] (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме "някакво диво куче".</p><p>
 Според [[Хаг]] (Haag, 1948) на територията на [[Северна Америка]] домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от [[Азия]], произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите.</p><p>
 Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и [[Чарлз Дарвин]] (1875), който развива своите възгледи в труда си "The variation of animals and plants under domestication".</p><p>
 При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц - дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата "The Wild Canids" (1975), се отказва от собствените си убеждения.</p><p>
 Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на [[Солдатович]] (Soldatovich, 1970), и [[Чиарели]] (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип.</p><p>
 Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота.</p><p>
 През 1988 г. за най-добра научна книга на [[Съединени американски щати|САЩ]] бе обявена монографията на Райдл (Riddle) "Кучетата в историята". В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: "В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване иполучаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче".</p><p>
 Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката.</p><p>
 През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. palustris ("торфено" куче), открит в [[Швейцария]]. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 мм). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. Впоследствие находки от този тип са намерени в [[Швеция]], [[Дания]], [[Англия]]. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна [[Европа]]. В [[Русия]] са открити находки от сходно на този тип куче - Canis f. palustris ladogensis.</p><p>
 От съвременните породи най-близо до Canis f. palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите.</p><p>
 През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата "пария", срещащи се и днес в [[Цейлон]], [[Суматра]], [[Ява]], [[Индия]], [[Сирия]], [[Турция]]. В Африка са разпространени по цялото поречие на [[р.Нил]], в [[Судан]], Северна [[Сомалия]], [[Занзибар]], [[Конго]].</p><p>
 През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка - със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на [[Тибет]] и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. "пепелно куче" - Canis f. intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните "торфени" кучета - Canis f. palustris и "бронзовите" кучета - Canis f. matris optimae. </p><p>
През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е по-добен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. matris optime. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и някои ловни северни кучета.
 Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита - преди 12-15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в [[Месопотамия]] и [[Палестина]]. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6-7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена.</p><p>
 Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33-22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета.</p><p>
 Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагербол (Dagerbol, 1927) е било в Дания.</p><p>
 В Централна Америка кучетата се появяват около 8900-6500 г. пр. Хр. Около 5500 - 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в [[Южна Америка]] на територията на [[Перу]].</p><p>
 В [[Австралия]] и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670-1000 г. пр. Хр.</p><p>
 По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния [[неолит]]. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа "палустрис" и "интермедиус". В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. intermedius. Авторът нарича тази порода "делиорманска". Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските.</p><p>
 Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри.</p><p>
== Вижте също ==

* [[куче]]
Автор:Николай Атанасов
Center of Experimental Cynology
[http://www.canineworld.com/cynology]
[email protected]
</p>
С разрешение на автора: Публикувано от Стамен Василев Стаменов и [http://www.zoomania.org]


[[Категория:Домашно куче]]
{{Link GA|ja}}

[[sv:Hund#Historia]]